Един последен спомен дай ми,
старите в момент на слабост заличих.
Ела и за последен път подръж ме тайно

Какво аз бих е все едно.
Каквото беше, вече мина.
И помня ли, дали, защо,

Чух, че дълго си вървял
и доста път си пропътувал.
С много хора си се запознал

Откраднах час, да те погледам във очите,
защото там скрих неродените ни внуци.
Напрегнах слух и чух гласа ти през смеха на тълпите

Парфюмът ти ухае на обреченост,
на постдъждовна недоизживяност.
И зная, ще отмине цяла вечност

Не сме виновни с теб.
Небето тъй реши,
да крачим разделени.

Ще те чакам в някой друг живот,
ще те чакам отмаляла.
Отмаляла от самотен брод

 Призрак с полъх на любов се прокрадна във съня ми: 
„Прости ми, аз не съм готов“  –  плахо ми продума.
Понечих да го спра аз с вик, но сe задавих с глъчка глуха.

Връщам се във моето чистилище,
към себе си се връщам променена.
При тебе връщам се, прости ли ми,

На строшеното ми огледало
стъклото черно-бяло
отразява моето голо тяло –

Безбройни ропоти, дълбоко спотаени.
Безброй сълзи, пред тебе неизплакани.
Безбройни раните, неизцелени